Bennie Railplane: шотландската „аеро-жп“ капсула, която изпреварва времето си

Bennie Railplane е необичаен хибрид между влак и самолет, замислен от шотландеца Джордж Бени в началото на ХХ век. Концепцията описва повдигната жп система с капсули, които трябва да се движат в обикновена атмосфера и да достигат проектна максимална скорост 193 км/ч.

Историята започва в период, когато авиокомпаниите и железниците започват пряка конкуренция. Джордж Бени е роден през 1892 г. в работническо семейство в Глазгоу, а баща му Джон е съсобственик на фирмата Star Engine Works. По-късно, по време на Първата световна война, Бени служи в British Army Service Corp, като е изпратен във Франция през август 1914 г. и се занимава с покупка и обучение на мулета и коне.

След това Бени преминава в Royal Flying Corps, където работи като авиомеханик — роля, която скоро се свързва с новосъздадените структури на Royal Air Force. Именно работата около авиационно оборудване и двигатели с вътрешно горене се оказва ключова за по-късните му идеи.

След примирието през 1918 г. Бени се връща в Глазгоу и започва да разработва концепция, която комбинира две водещи транспортни форми на епохата. В началото на 1920-те автомобилите все още са сравнително недостъпни, а колите, камионите и автобусите се възприемат като по-бавни и по-груби в сравнение с пътническите влакове и ранните авиолинии.

Идеята му напомня на съвременни „hyperloop“ проекти, но с ключова разлика: капсулите на Bennie Railplane са замислени да работят без вакуумни тръби, в нормална атмосфера. В тази конфигурация Бени прогнозира максимална скорост до 193 км/ч, при която аеродинамичното съпротивление би било сравнително малък проблем.

Във вариант за серийно изпълнение Бени описва капсули с дължина 15,8 м и ширина 2,4 м, с капацитет до 50 пътници. Конструкцията е предвидена основно от лека алуминиева сплав, конкретно Duralumin с добавки като мед, магнезий и манган, като стомана трябва да се използва само в критични, високонатоварени структурни зони.

Силовото задвижване е планирано в двата края на капсулата. Според нуждите на конкретния район, проектът допуска различни решения — от авиационни двигатели до електромотори, захранвани от контактна мрежа. В междувоенния период, когато достъпът до бензин или дизел може да е ограничен, възможността за електрическо задвижване е разглеждана като важна опция.

Инфраструктурата предвижда повдигнати трасета на портални конструкции, разположени на височина не по-малка от 4,8 м. На тази височина под линията би могло да минава стандартна железница или дори автомобилен трафик. В по-късни материали от периода системата е представяна като адаптивна — от градски транспорт до по-дълги маршрути, като Бени я описва и като „пети вид“ транспорт.

През 1923 г. Бени получава патент в САЩ и първоначално предлага трасе с дължина около 1,6 км, което да свързва станция Stonebridge Park с изложбените площи на Empire Exhibition в Лондон. Сред обсъжданите идеи са и линии между Глазгоу и Единбург, както и международни направления като Балтимор–Вашингтон и Милано–Торино. Като дългосрочни цели са споменати и по-дълги маршрути като Лондон–Глазгоу и Багдад–Дамаск.

Проектът обаче попада в труден момент. Докато Бени работи по финалните детайли на първия работещ прототип, на 24 октомври 1929 г. настъпва сривът на фондовия пазар в Ню Йорк. Това практически обезсмисля шансовете предложението да получи сериозно финансиране, въпреки че Бени все пак завършва прототипа с помощта на William Beardmore and Company.

Прототипът е построен в шотландския град Милнгави и е направен със същите размери като планирания серийно изпълним вариант. Машината е представена по-скоро като доказателство за инвеститори, отколкото като пълноценен прототип. Тя използва електромотори с мощност до 240 к.с., а в двата края има витла с диаметър около 2,7 м, въртящи се в противоположни посоки за компенсиране на реактивния момент, като могат да действат и като спирачка при спиране.

Кабината е описана като луксозно оборудвана — с плюшени кресла, меки материи и дебели килими, осветени от Art Deco тела. Трасето не е достатъчно дълго, за да се достигне максималната проектна скорост, но демонстрацията изпълнява целта си.

Сглобен над участък, използван от клона Milngavie на LNER (London and North Eastern Railway), прототипът е трудно да бъде пропуснат. Въпреки това, извън няколко журналисти и местни жители, Railplane не носи приходи от пътническа експлоатация. Проектът скоро е изоставен, нарязан за скрап през 1950-те, а Джордж Бени умира през 1957 г.

Днес на мястото, където е била линията, има малка синя паметна плоча — близо до релсите между Bearsden и Milngavie.

Изображения: University of Glasgow Archives